Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

Идентичност


И стигаш до една сутрин, в която се будиш и не знаеш накъде да отидеш. Знаеш, че нито тук е твоето място, нито това място може да бъде същото някога. Имаш усещането, че животът ти тече в някой друг град, с някакви други приятели, които не познаваш. С някаква друга работа. С някаква прекрасна любов.

Не искаш да назовеш нещата, които са те докарали до тази сутрин, защото се срамуваш. Срамуваш се от себе си. Срамуваш се от всичките си бивши приятели. Срамуваш се, че си човешко същество. Не защото си извършил нещо лошо, а защото си разбрал, че лошото е част от живота ти. Част от близките ти. Част от теб.


Разбираш, че някои от твоите приятели си избрал умишлено в живота си, за да те наказват. Разбрал си, че други от тях са били просто, за да се грижиш за някого. Но нито един от тях всъщност не си обичал. Нито те — теб, след като са приели тази роля в живота ти. Чувстваш се греховен. Чувстваш се погубен в една изсъхнала джунгла. Сърцето ти се е свило, а разумът е единствено непреодоляната ти еволюция. И тогава разбираш колко жаден си се чувствал през изминалото време. През всички тези дни никой не е имал смелостта да те опознае. Да те опознае като свят, като тъждество на Вселената, за да ти дава шанса да се разширяваш и свиваш, когато почувстваш.



Мислиш си: “А сега накъде?”. Предметите нямат значение, отношенията ти с всичко от онзи живот изгубиха някъде силата си. Разбираш, че и ти си безвъзвратно различен, но се усещаш и заличен. Нещо те е накарало да се излъжеш за пореден път. И без устрем се питаш...

Защо хората винаги допускаме една и съща грешка?

Остава само някаква тъпа болка в стомаха ти, която притихва с всеки изминал ден — потъва в теб и изкривява клетките и духа ти. И с всяка минута те разболява.


Искаш да отидеш може би в Индия, Африка, някъде, където винаги е лято. Искаш някой да спасиш и да усетиш колко естествено е да даваш любовта си там, където я приемат, без да се срамуваш и да се чувстваш уязвен в своята природа. Или там, където животът е подреден. Толкова подреден, че да не разпилееш някъде духа си и да канализираш този огромен поток от любов във всички безумия, които е сътворило човечеството. И всяка промяна, точно сега, ти се струва толкова трудна, а да запееш най-тъжната песен — ти се струва толкова леко. Толкова естествено. И като че ли само тази песен сега те спасява.


Не искаш никой да те обича точно сега, за да не те задържа в Съня на Болезнения и изхабен вариант на твоя живот. Гъсеницата преминава в пеперуда.

Не знаеш накъде да тръгнеш с тежката изхлузена субголота, която вече си разпознал. Видял си, че си плътен. Че си материя, която бясно и кръвожадно иска да се балансира със сърцето ти. И цялата тази материя капе като бетон върху тези пусти тротоари, по които си се влачил, мислейки, че си на вер-ния път. И след всичко свлечено, ще се оголи горещото ти сърце и ще тупти бясно.

Плачеш на отрязъци. Плачеш дни. Сълзите са горещи, но някак късни. Дори не са истински. Имаш чувството, че само музиката или погледът на едно дете могат да те излекуват. Или да те накарат да заплачеш истински. Да заплачеш като онзи ден, в който си се родил — огнено. Тогава идва моментът на смъртта. Трябва да загинеш в самия себе си.


Да. Мостовете трябва да бъдат изгорени. Точно сега. Всички. Това се случва, когато разбереш, че искаш да излезеш извън цялата материя, която е приковала първородния ти порив на любов. Когато малко по малко е била ограбвана вярата ти в необятната Вселена. Когато някой е надул същината на измамните приятелства; на поучителните предателства. Когато ти е внушил, че ти си създание на страната, в която си се родил, а не си детето без граници — детето на Слънцето и Космоса. Там, останал зад границата, която не ще прескочиш никога — или ако тръгнеш да я прескачаш ще те назоват „луд“. А ако я прескочиш — ще те мразят и ще страдат, че си свободен. Проклета лъжа е, че всичките очаквания са за твое добро. Да бягаш от войната, за да не страдат близките ти, че могат да те нямат? Да се срамуваш от гнева си? От търсенето на своите сродни? Да се срамуваш от своята съвършена индивидуалност? От своята уникалност? Уязвимост? От своите избори, които са те отдалечили от едни, но са те сближили с други?


Идва времето на вътрешната ти смърт и единственото спасение ще бъде вярата. Вярата, че ти си много по-добър вариант от този, който никой досега не позволи да случиш. Вярата, че носиш едно парче от истина, която никой друг не знае. И да си позволиш един живот, в който ще се случваш с цялата си любов. Без да настъпва онази сутрин, в която си правил компромиси с живота си, чакайки Баланса да ти върне онова, което от теб ограбиха животът и хората в него. Защото ТИ си БАЛАНСЪТ. И цялата Земя има нужда от теб. Целият Космос жадува твоето естествено щастие.


Радослав Гизгинджиев

Страници от Рая / Дневниците

Може да поръчате своята книга от ТУК


4250 преглеждания0 коментари