Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

Приказка



Имало едно градче. То било малко, тайно, уютно и старо колкото света. В него се случвали всякакви вълшебства. И всички магии били добри, защото там живеели добри хора. Те не използвали магически пръчици или някакви тайни заклинания, а правели вълшебства със сърцата си и с благите си думи. Това място било различно от всяко друго по света. Там сърцата на хората сияели като слънца, а очите им били кристално чисти. Каквото и да докоснели тези необикновени хора, го превръщали в любов, която се издигала и се разпилявала из всички краища на Земята. И частица от тази любов се вливала дори и в най-студените сърца, дори и в очите на най-отчаяните хора. От този град идвало цялото добро на света. Никой не го бе напускал, защото всеки се страхувал, че извън това място не всички магии били добри, както тук.

Макар и необикновени, там хората били като нас — имало мили баби; спокойни и усмихнати дядовци; красиви и нежни майки; силни и сърдечни бащи. Имало и деца — момиченцата ухаели на Пролет, а момченцата — на Есен. Когато се усмихвало първото събудено дете — изгрявало Слънцето, там където имало дълга нощ. Когато се смеели жените — птици запявали из всички краища на света. А когато мъжете прегръщали децата си — южни ветрове се спускали над света и го стопляли. Но в този град имало и дни, в които валяло. Всички знаели, че когато вали, никой не бива да излиза навън. Защото всички малки и големи локви се превръщали във вход към останалата част от света.


Един ден една майка се разхождала с детето си далеч от своята къща. Небето бързо се напълнило с облаци и завалял проливен дъжд. Неравните пътечки веднага се напълнили с вода и започнали да сияят малки локви наоколо. Всички хора се били прибрали в своите къщи. Навън нямало никой. Майката и детето бягали към вкъщи, заобикаляли малките локви, а върху тях падал топъл летен дъжд. Момченцето от време нa време протягало ръце към дъжда — за пръв път виждало как падат капки от небесата. Майката го хванала, прегърнала го и го целунала. И тя се наслаждавала на прекрасния дъжд, все го беше гледала от прозореца на своята къща, но никога не била под стотици искрящи и топли капки. И двамата гледали към небето. То ставало все по-необикновено — стотици дъги пресичали въздуха.


През това време разтревоженият баща тръгнал да ги търси из целия град и точно когато ги видял, те гледали всичките дъги над тях и се смеели. Но той не можел да стигне до жена си и детето си, защото една голяма кристална локва ги деляла. Майката и детето били хипнотизирани от цялата красота, която била над тях. Дори не забелязали локвата. Нито това, че зад тях друга затваряла пътя им назад. Те не можели нито да продължат напред, нито да се върнат назад. А водата бавно ги застигала. Всички в града знаели, че тази вода ще ги отнесе в друг град, някъде в останалия свят. В други неизвестни краища, където има всякакви хора, всякакви неща. И не всички там били добри и чисти, както тук.

Жената погледнала мъжа си и силно стиснала детето си. Появила се тъжна усмивка на лицето ѝ. Очите на мъжа се напълнили със сълзи, защото той не знаел какво да направи, как да ги спаси от водата. Той бе първият човек в това старо, колкото света, градче, който се разплакал. Наизлезли хората, щом видели това, и започнали да се чудят как да спасят детето и жената, които не можели и крачка да направят. Водата щяла да ги отведе незнайно къде. Тогава майката стиснала здраво момченцето в прегръдките си и му прошепнала:

— Помни, каквото и да стане, че всичко, което си ти — е любов. Сега ще отидем в друг свят, в който се случват понякога тъжни неща. Когато ти е тъжно, потърси морето и го погледни, и си спомни — ти си като него — огромна любов, необятна любов. Когато ти е тежко, намирай сили да гледаш небето и не забравяй, че то е красиво, колкото душата ти — ще има моменти, в които гъсти мъгли ще ти пречат да го виждаш, но не забравяй, че ти носиш душа — бездънна, като това небе. Красива — като това небе, обсипано с искрящи дъги и светъл дъжд.

След като жената казала това на детето си, го хванала в обятията си. Тя погледнала мъжа, сякаш си казват нещо, и двамата тръгнали един срещу друг. Стъпалата им докоснали локвата и тя заблестяла в сини и пурпурни нюанси. Още стотици дъги се появили във въздуха — такава красота хората не бяха виждали никога, а в този град се случвали какви ли не вълшебства, какви ли не красиви неща.

Всички знаели, че след тази случка градът вече нямало да бъде същият. Нямало човек, чиито очи не се напълнили със сълзи. И тогава всички бавно пристъпили под дъжда. Някои от тях протегнали ръцете си към небесата, а други тръгнали към локвата, която бавно се разширявала и се превръщала във вход към целия останал свят. Господ заплакал, щом видял всичко това, и дъждът станал по-топъл, по-искрящ и по-силен. Заплакал заради добротата им. Заплакал от щастие, че неговите деца стъпили най-сетне в тези локви — без страх да даряват и носят своята любов. Те излизали от локвите по всички останали места на света, в които валяло дъжд. Господ заплакал, защото тези хора вече не се страхували да дават любовта си на целия свят, който толкова силно имал нужда от нея.


Всеки път когато вали, си спомняй за тази приказка, за този град... И не забравяй, че ако видиш отражението си в някоя локва, значи и ти си от там. Тогава си спомни, че каквото и да стане, всичко, което си ти — е любов. Когато ти е тъжно — потърси морето и го погледни, и си спомни — ти си като него — огромна любов, необятна любов. Когато ти е тежко, намирай сили да гледаш небето и не забравяй, че то е красиво колкото душата ти; ще има моменти, в които гъсти мъгли ще ти пречат да го виждаш, но не забравяй, че ти носиш душа — бездънна, като това небе. Красива като това небе, обсипано с искрящи дъги и светъл дъжд.


От книгата "Дневниците. Страници от Рая"

Може да поръчате книгата с послание и автограф единствено от ТУК

3221 преглеждания0 коментари