Странджа – просторите на нашето несъзнавано.

“Странджа е планината на вечното завръщане”

Александър Фол

Странджа – просторите на нашето несъзнавано.

Местата, към които пътуваме, разкриват самите нас. Като ключ, който позволява да разтворим вратите в себе си.

Странджа винаги е била мистерия. Като Родопа: планини, удавени в човешка кръв. Родопа те прегръща, а Странджа те вцепенява. Показва ти колко лесно можем ние, хората, да се изгубим в самите себе си. И точно когато се предадем, като видение, се появява параклис или някакво светилище, което да ни успокои.

Едни от най-мистичните народни песни се пеят в Родопа и в Странджа. Но в Странджа само камъните помнят песните, защото хората са си тръгнали.

Дърветата на Странджа са различни. Едни се прегръщат отчаяно като преродени човешки души от някоя българска балада. Другите са като застинал огън, който те предупреждава, че ще те изгори. Ветровете в горите са други: ридаят между дъбовите листа като вековни писъци. Плашат. Дори ужасяват.

Странджа е болката, която оставяме Отвъд, защото не може да я понесем. Крие своите най-опияняващи места само за онези, които пътуват, за да се изгубят.

Странджа гори от нашата забрава, а душите на мъртвите нестинари танцуват по жаравата й. Змиите са повече и са по-големи от хората. Надгробните плочи из планината са потънали в къпини. Като паметта ни. Бръщлянат бие камбаните на затворените църкви. Странджа не е тъга, не е меланхолия. Болка е, оживяла сама за себе си. Неизживяна до край болка, която може да те накара да заплачеш изгубен.

Защо избягахме от тази прекрасна земя?

Просторите на нашето несъзнавано.

Странджа

Никне огън от земята

след стъпките на Нестинаря.

Кървят молитви.

Гори Реката.

Земятата пак прехапа себе си.

А вятърът преглъща част от мен.

С изсъхнали ръце изстисква всяка клетка от душата.

Докато будят нещо в мен.

Къпините кървят –

а тръните цъфтят.

Корените на дъба се вкореняват в небесата.

Изсмукват Рая

разлистват се във Ада.

Изгубих се, усойнице.

На безпътицата тайната ми разкажи.

Изсъскай я, изпей я –

и в лабиринтите от корени

посоката ми прошепни.

Слънца поникват във полята.

Цъфти забравата.

Изсъхва мрака.

Затриват се пътеките зад мен.

По камбанариите – бръшлян се вие.

Езикът на камбаната – удавен.

А църквата потъва в езическия храм.

Преобръщам камъни в Недрата

и виждам теб.

Изгубих се, усойнице –

до мъртвите параклиси ме заведи.

Там, с вградените надежди ще пия вино и ще плача.

Изгубих се, усойнице.

По-близо до звездите съм, но в Ада.

В слабините на езическа утроба съм, но в Рая.

Прераждам се, усойнице.

Върху жертвеник прераждам се.