Преплетените истории. Историите на живота с историята на книгата РАЙ. Синхроничност, която ме накара да настръхна, синхроничност, заради която и слепите духовно биха прогледнали. Историята на Ани и Явор… Всички ние я знаем, когато миналата година животът им бе отнет, докато пресичат пешеходната пътека на бул. Сливница.
С мен се свърза майката на Ани, сподели ми, че РАЙ е от любимите книги на Ани. И не само това: РАЙ е романът, който тя е подарила на Явор. Затова бях и специален гост в откриването на благотворителната изложба „Ключът е любовта: Отвъд видимото“ с творбите на Ани и Явор, организирана от едноименната фондация.
Когато се запознах с родителите на Ани останах очарован от силата им. Като психолог и човек знам, че най-тежкото събитие в живота е да изгубиш дете. Откъде можеш да намериш сили да надмогнеш скръбта си освен в любовта? И двамата бяха с отворени сърца, с искрени усмивки, но сянката на трагедията не може и не трябва да се крие. Майката на Ани е изключителна жена – аристократична, премерена, деликатна, но тъгата бе в гласа й, преплитаща се с надеждата, че всичко има много по-дълбок смисъл. Винаги има. Бащата на Ани е забележителен кавалер, разказа ми как понякога цялото семейство се е забравяло в книжарницата, как са имали традиция да коментират книгите, които са чели.
През цялото време чувствах напрежение в гърлото си. Дори когато представям моя книга не усещам толкова силно притеснение.
Темата бе войната по пътищата, изложбата има за цел да подкрепя млади таланти като самите Ани и Явор.
Майката на Явор ми напомни на портрет на жена, понесла страшно много на гърба си: овладяла до болезненост мъката си.
Опознавах Ани и Явор, докато наблюдавах творбите им: снимките и картините. Разбрах, че Ани е живяла 2 години във Франция. Яростта ми се надигна и сам себе си запитах: „Защо въобще се върна тук?“. Талантът на Ани е повече от очевиден, яд ме е, мъчно ми е. Как се преодолява всичко това? Двама влюбени, прекалено млади, за да се преодолее лесно… Невъзможно е да се преодолее. Деси, майката на Ани ми каза, че вероятно тя ни гледа и се вълнува, че присъствам на изложбата, че съм част от нея. Думите ми се заклещват в гърлото. Но в ума ми – не…
Някои от гостите споменаха за децата си – разказаха, че случаят ги е провокирал да си зададат въпроса: „Ами ако това бяха нашите деца?“
Аз гледам отстрани и си мисля: Това не са само техните деца. Това са и нашите деца… Децата на България. Влюбените. Талантливите… За които май вече няма безопасни пътища.
Съвсем осъзнато си позволявам да открехна една по-лична картина и да ви разкажа за откриването на една изложба на две млади същества, чието бъдеще бе разрушено. Защото искам да видите през моите очи действителността – а тя е, че най-поразените от трагедията хора искат да направят нещо добро за НАШИТЕ деца.
Някой заговори и за институциите, за това, което не/правят те, а друг от тълпата се обади и каза: И институциите са от хора.
А в мислите ми автоматично изплуваха думите: „Май в България сме забравили, че и институциите са от хора.“. Друг от гостите каза фразата „Войната е между хората и държавата“ – запитах се дали е прав?
Каня всичките си приятели и читатели да посетят изложбата – и да го направят възможно най-скоро, защото тя ще продължи само до 22 септември. Вземете си нещо малко, ако нямате възможност за повече, вземете си стикер за кола, принт от творбите на Ани и Явор – за вас, за вашите приятели.
Имаме огромна нужда от такива каузи с такива послания.
Vivacom Art Hall , ул. Оборище 5
Всеки ден от 16:30 до 18:30 ч. в галерията може да се срещнете с представител на Фондация „Ани и Явор: Ключът е любовта“, да споделите вашите идеи и да разгледате творчеството на Ани и Явор! Входът е безплатен.
Ще публикувам и речта си, която написах, защото бях помолен от част от присъстващите и защото знам, че само един човек от 100 да я усетят – все ще бъде нещо, за да живеем в един по-безопасен свят.
„Името ми е Радослав Гизгинджиев.
И съм тук, защото съм автор на един от любимите романи на Ани – книгата РАЙ. И не само това – Ани е подарила тази книга на нейния любим Явор.
Когато от фондацията се свързаха с мен и Деси, майката на Ани, ми разказа тази история – бях трогнат, почувствах и много тъга. Знам, че това събитие трябва да провокира към повече осъзнатост по улиците, да даде надежда, че утре войната по пътищата ще затихне. Но каква надежда има, когато се намираш в центъра на гробище, а около него кръжат съсипани семейства? Беше ми нужна много тишина, за да чуя точните думи, които в момента изричам.
Като че ли сам се озовах в собствената си книга – защото пиша за невидимата връзката между непознатите. Познавам много малка част от присъстващите тук и бих отправил едно единствено послание, защото знам, че това, което сега ни събира е свързано с миналото ни, или с това, което на всеки един от нас предстои.
Нищо не е било и не е случайно.
Войната по пътищата; войните по света, войната ни един с друг – те отразяват най-важната и невидима война – вътрешната. Зад кормилото или зад екрана на телефона; зад алкохола или зад дрогата; зад сълзите ни или зад надгробните плочи – уверявам ви, няма печеливши в тази война – всички ние ще изгубим.
За мен е чест да бъда част от откриването на благотворителната изложбата с творбите на Ани и Явор – защото именно това събитие е доказателство, че по-високо от болката – трябва да стои любовта.
Избрал съм за финал да прочета цитат от трилогията РАЙ – заради Ани и Явор, заради онова, което оставят след себе си и заради нас.
"Пожълтелите снимки. Старите дрехи. Предметите… Ризите на мъжете, които не се завръщат. Детските дрешки, които остават необлечени. Платовете, които забравяме в пълните ни гардероби, платовете за неушитите момински рокли. Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на парчета. Топлият хляб, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които никога не идват.
Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва. Но сърцата ни. Очите ни. Ръцете ни и уханието на любимите ни същества. Мирисът на гребена им. Докосването им.
Усещането ни... То е вечно. Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили. Красиво е. Дори и след смъртта ни. То остава и продължава в историите на млади и стари, които разказват за любовта ни. В думите им ще има лек; ще има утеха. Ще има бъдеще, в което има малко повече любов."
Всички снимки са дело на Николета Николова
Повече Фондация „Ани и Явор: Ключът е любовта“:
Радослав Гизгинджиев
Comments