Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

В края на годината – моята равносметка ще е в минути


Казват, че в края на годината трябва да направим някаква равносметка. Може би равносметка за парите, които сме изкарали; за заемите които сме изплатили или направили. Равносметка за тухлите, които сме поставили около така мечтания си дом – или тухлите, които сме разбили в него, за да напъхаме там разочарованите парчета от душата си. Равнсметка за свършената и несвършената работа. Равносметка, свързана с проклетия ни плътски бит. Равносметка за глупавата и моментна еуфория на парите и предметите. Равносметка за преходното ни щастие и непреходните ни вериги, с които сами се оковаваме.


Казват, че в края на годината трябва да се освободим от ненужното и да направим място за новото. Новото, което вярваме, че ще дойде. Защото също вярваме, че времето ни е длъжно за нещо и то ще ни доставя най-доброто, което сме сигурни, че заслужаваме. Да започнем да живеем в един нов и подобрен вариант, в който отново оставаме същите. И отново търсим онова, което не сме успели да сграбчим през изминалата година.


Казват, че подредбата на планетите ще ни заведе в нова епоха, в която всичко ще се промени. Но през ум не ни минава да променяме самите себе си. Защото вярваме, че няма какво да се променя в нас – та ние никога не грешим. Другите – винаги.

Казват, че хората са се променили, защото вече няма приятелства като „едно време“ – а тези, които го казват никога не питат себе си дали могат да бъдат верни приятели. Те са сигурни, че могат и са били.


Казват, че по коледните празници трябва да бъдем със своите семейства. А през останалото време не е задължително. Казват, че трябва да вярваме в Бог и да си подаряваме разни неща. А през останалото време не е задължително. Подаръците може да са и малки. Може да са и по-малки от любовта, която сме си давали през годината. Важен е жестът, макар и да лишен от отношение.


Казват, че е много жалко и тъжно да празнуваш сам Коледа. Казват, но никой не кани на своята трапеза „тъжния човек“, защото по Коледа трябва да е само семейството. На масата няма място за тъжни истории – на Коледа тъгата не трябва да съществува. Трябва да има усмивки на лицата ни. Макар и празни да са те.


Казват, че по празниците трябва да си добър с магазинерката. Да й се усмихваш и да си й благодарен, че тя работи за твоето удобство по празници. Нищо, че не ти пука за нея през останалото време. Бъди мил днес, а утре отново я гледай като обикновената магазинерка. Дори може да се скараш с нея, защото си имал проблеми в работата.


Казват, че трябва да си пожелаеш нещо. Може да си пожелаеш и пари. Бог обича тези пожелания – дори ги рекламира като банкови кредити по телевизията. Човек ще бъде безкрайно щастлив; ще пребъде; ще има дом, в който може би дори ще възкръсне; ще открие божията любов в огромната къща и ще празнува всеки ден своята вечност. Дори ако е по-голямо паричното пожелание – може и да има гледка към морето. Морето, в което вече никой не обича да влиза – защото то е агресивно и мръсно за нашите изнежени и специални тела. То е променливо и бурно – само от време на време е красиво и чисто. Както живота - вече желаем морето само като гледка, в която не искаме да влизаме. Ние обичаме басейните, в които влизат единствено хора от същата каста или синонимна на нашата.


Казват, че вече не е достатъчно да подариш само една книга. Трябва да има още нещо с нея – нещо по-скъпо, може би. Нещо по-голямо от света в страниците й. Но какво ли да е то? Всеки път е нещо различно – по-скъпо и по-малко.


Никога не съм разбирал Коледа по този начин, по който казват. Никога не съм разбирал неосъзнатите празници.


Старият българин е канил първо мъртвите на масата по празници. Слагал е прибори за тях. Те са били неговата съвест. Сенките, които са криели любовта и страха ни.


Когато бях малък в квартала ни имаше една жена. Баба Мария – приятелка на моята баба. Нейната къща бе в гората, но всички наричаха това място – „на завоя“. Тя бе толкова прегърбена, че лицето й непрекъснато гледаше към изнемощелите й стъпала. Сега се питам как би могъл едва да вдигаш поглед към небето, а да имаш в сърцето си толкова много вяра. Сякаш Бог бе легнал на гърба й и тя го носеше на плещите си.

Баба Мария се подпираше с един бастун и в нейните джобове винаги имаше лакомства за мен и моите приятели. Ръцете й бяха като стара набръчкана мушама, но винаги миришеха на ванилия. Даваше ни или бонбони или курабийки, увити прилежно в салфетки. Тя винаги даваше и даваше. Спомням си, че разказваше на баба ми за рецептата й за пържени филийки: с едно яйце и малко вода.

По това време нормалните хора нямахме пари. Целият ни квартал нямаше пари, а бяхме толкова богати. Защото бяхме заедно в малкото и го имахме цялото.

За нея всеки ден беше Коледа и мървите, сякаш бродеха около нея. Тя беше добър човек, в онзи момент, в който ни срещаше живота. Тя вече е мъртва, а малката й къщичка - срутена.


Вече „на завоя“ няма никой и затварям очи.

Останали са в мен само секундите, в които виждам в далечината, отсреща – там, на завоя – как идва прегърбена баба Мария. Виждам секундите, в които тя пак ми подава от нейните курабии. Виждам изплетените от времето ванилени бели паяжини по ръцете й. Коледа беше всеки ден за нея. Нова година също, защото в очите й можех да прочета, че ние всички вървим по ръба на Бездната и е въпрос на време и късмет – кой ще падне там, долу – където все нейното лице гледаше. Равносметка се правеше всеки божи ден. Защото всеки ден е божи.


В края на годината моята равносметка е различна и аз винаги броя минутите, които ще живеят с мен.

Минутите, в които съм празнувал живота с любими хора. Секундите, в които съм откривал малки парчета от този странен свят. Моментите, в които съм съзнавал, че богатата и добра храна е семплата, направената с любов, подадената с любов.


В края на годината моята равносметка ще е друга, без да е помпозна – неопакована, без блясък. Защото ще броя моментите, в които съм се чувствал човечен. В които съм виждал човечност, която ме кара да се чувствам щастлив, пълен, топъл, ярък. И каквато и да е трапезата ми – ще е пълна. Дори да има просто семпли курабии, бедни пържени филии и ситен снежен прах. От ванилия.

4377 преглеждания1 коментар