Актуализирано: 24.01.2020 г.
Докато работех по този проект в продължение на няколко години, винаги съм си мислел, че най-лесни ще са думите, с които да опиша причините, довели ме до тази тема. И сега стоя пред листа, осеян със съмнения, че ще успея.
Кога започна всичко и защо?
Границата между живота и писането на моменти е непоклатима, а в други – дори не бих казал, че има такава. Пред света лицата ми са многобройни, много хора все още се удивляват, че човек като мен може да разказва, да мисли и да преживява подобни истории. Животът на пишещия е шизофреничен – той е и във вътрешния си и във външния си живот едновременно, а те понякога могат да са чудовищно контрастни.
Мисля, че все пак трябва да започна с няколко малки истории, които да нарисуват по-ясно лицето на онази част от мен, която застава пред клавиатурата и докато пише – живее. Или живее – за да пише.
Израснал съм до гората. Задният двор на моето детство започва с планинско възвишение от тъмна гъста букова гора. Винаги съм възприемал сивите стволове на дърветата като тела, не по-маловажни от човешките.
Това е гората до моя дом
Още от малък не обичах да ям месо и гъби. Бях дете, което плачеше за всяко мъртво животно, което видеше. Дори е имало случаи да намеря мъртви буболечки и дребни животинки, които погребвах в гората, страдайки, че едно създание е загубило живота си. Моите родители нито са били вегетарианци, нито са ми чели тибетски притчи – напротив. Алкохолът, цигарите и битовизмът са стояли винаги на масата в кухнята. Аз не бях възпитаван различно – аз бях роден различен, и ми трябваха повече от 30 години да го кажа на глас, без да се притеснявам.
На снимката прохождам с моята любима леля Роса, а зад нас са седнали баба и майка ми.
Колкото повече растях, толкова повече светът изискваше от мен да бъда друг. Кое хлапе (особено момче) може да се разплаче, че някаква буболечка или птица е умряла? Това дете е странно – разбира се, че е странно!
Сега се сещам, че една пролет докараха в града голям аквариум с каракуди – оттам можеше да си купиш жива риба и да си я сготвиш. Аз бях убеден, че целта беше друга – да ги спасиш. Отделях парите си за закуска, купувах си по няколко риби и ги пусках в реката на града. И за мен този ритуал носеше еуфория – дълбоко в себе си исках животът да продължи.
Винаги съм вярвал, че въпреки всичко – животът трябва да продължи. Трябва да продължи и след смъртта.
Училището беше първото нещо, което се опита да смаже душата ми. Не малка част от учителите също. Бях отличник, но се чувствах виновен, че не разбирах част от преподавателите си – някои бяха скучни, злобни и мразеха работата си. След като завърших специалност, която ми дава привилегията и отговорността да преподавам, разбрах колко недопустими неща са се случвали и продължават да се случват в училищата.
През това време майка ми търсеше все по-изобретателни начини да ме накара да ям месо, роднините ми също. Бях слабо момче, на което непрекъснато му набиваха чувство за вина, че измъчва другите, отказвайки месото. Аз винаги усещах, когато майка ми бе сложила животинска мас в манджите си. Миришеха ми на смърт и се погнусявах. Гнус ме беше и от хората – беше невъзможно да отпия от вода, от която е пил някой друг преди мен. Разбирам, че всички са ме карали да ям месо, защото са се притеснявали за моето здраве. Все пак през '95-а в България здравословното хранене означаваше да си преял с месо и хляб.
Тази ми странност не оцеля с времето. Накрая все пак започнах да ям месо. Погнусата ми да пия от една чаша с друг човек, също изчезна. Защото така правели нормалните хора, нали?
Промених се и станах като другите, но пак не съвсем. Отношението ми към заобикалящата среда не се промени. За мен камъкът, реката, дървото и стръкчето трева са живи същества. Да, сега не плача, щом видя мъртва птица на улицата, но никога