Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

Моята неразказана история или защо написах романа "Лепири"

Актуализирано: 24 Янр 2020

Докато работех по този проект в продълже­ние на няколко години, винаги съм си мислел, че най-лесни ще са думите, с които да опиша при­чините, довели ме до тази тема. И сега стоя пред листа, осеян със съмнения, че ще успея.


Кога започна всичко и защо?


Границата между живота и писането на мо­менти е непоклатима, а в други – дори не бих ка­зал, че има такава. Пред света лицата ми са мно­гобройни, много хора все още се удивляват, че човек като мен може да разказва, да мисли и да преживява подобни истории. Животът на пише­щия е шизофреничен – той е и във вътрешния си и във външния си живот едновременно, а те поня­кога могат да са чудовищно контрастни.

Мисля, че все пак трябва да започна с няколко малки истории, които да нарисуват по-ясно ли­цето на онази част от мен, която застава пред кла­виатурата и докато пише – живее. Или живее – за да пише.

Израснал съм до гората. Задният двор на мо­ето детство започва с планинско възвишение от тъмна гъста букова гора. Винаги съм възприемал сивите стволове на дърветата като тела, не по-ма­ловажни от човешките.


Това е гората до моя дом


Още от малък не обичах да ям месо и гъби. Бях дете, което плачеше за вся­ко мъртво животно, което видеше. Дори е има­ло случаи да намеря мъртви буболечки и дребни животинки, които погребвах в гората, страдайки, че едно създание е загубило живота си. Моите родители нито са били вегетарианци, нито са ми чели тибетски притчи – напротив. Алкохолът, цигарите и битовизмът са стояли винаги на маса­та в кухнята. Аз не бях възпитаван различно – аз бях роден различен, и ми трябваха повече от 30 години да го кажа на глас, без да се притеснявам.



На снимката прохождам с моята любима леля Роса, а зад нас са седнали баба и майка ми.


Колкото повече растях, толкова повече светът изискваше от мен да бъда друг. Кое хлапе (осо­бено момче) може да се разплаче, че някаква бу­болечка или птица е умряла? Това дете е странно – разбира се, че е странно!

Сега се сещам, че една пролет докараха в града голям аквариум с каракуди – оттам можеше да си купиш жива риба и да си я сготвиш. Аз бях убе­ден, че целта беше друга – да ги спасиш. Отделях парите си за закуска, купувах си по няколко риби и ги пусках в реката на града. И за мен този ри­туал носеше еуфория – дълбоко в себе си исках животът да продължи.

Винаги съм вярвал, че въпреки всичко – живо­тът трябва да продължи. Трябва да продължи и след смъртта.

Училището беше първото нещо, което се опи­та да смаже душата ми. Не малка част от учите­лите също. Бях отличник, но се чувствах виновен, че не разбирах част от преподавателите си – ня­кои бяха скучни, злобни и мразеха работата си. След като завърших специалност, която ми дава привилегията и отговорността да преподавам, разбрах колко недопустими неща са се случвали и продължават да се случват в училищата.

През това време майка ми търсеше все по-из­обретателни начини да ме накара да ям месо, роднините ми също. Бях слабо момче, на което непрекъснато му набиваха чувство за вина, че измъчва другите, отказвайки месото. Аз винаги усещах, когато майка ми бе сложила животинска мас в манджите си. Миришеха ми на смърт и се погнусявах. Гнус ме беше и от хората – беше не­възможно да отпия от вода, от която е пил някой друг преди мен. Разбирам, че всички са ме карали да ям месо, защото са се притеснявали за моето здраве. Все пак през '95-а в България здравослов­ното хранене означаваше да си преял с месо и хляб.

Тази ми странност не оцеля с времето. Накрая все пак започнах да ям месо. Погнусата ми да пия от една чаша с друг човек, също изчезна. Защото така правели нормалните хора, нали?

Промених се и станах като другите, но пак не съвсем. Отношението ми към заобикалящата сре­да не се промени. За мен камъкът, реката, дърво­то и стръкчето трева са живи същества. Да, сега не плача, щом видя мъртва птица на улицата, но никога не убивам паяците, които са открили дом в стаята ми. Просто внимателно ги изнасям навън, за да открият своето място другаде, далеч от спалнята ми например. Старая се всяко живо същество, което влезе в дома ми, да излиза живо навън.

Чрез поведението си баба много ми е дала. Казвал съм ѝ Буна-Бана като малък – което на детски език значи баба Албена. Най-прекрасните ми спомени са от село с нея. Много често двама­та отивахме (и продължаваме да ходим) в старата къща, помъкнали храна, и 4 – 5 километра се из­качваме по черен път нагоре към планината. Ко­гато съм с нея, не мълчим – винаги нещо нищим и анализираме. Тя е един от най-добрите разказ­вачи на истории, които познавам.

В разказите ѝ има мелодия, чудесна драматур­гия, младежки хумор и артистичност. Думите ѝ се стелят върху голямата ѝ човечност, която вина­ги е фон на нейните истории. Онази част от моите приятели, които я познават – я обожават. Винаги съм казвал, че баба ми е от онези хора, които са нямали възможност да обикалят страната и света, но мисленето ѝ е така мащабно и мъдро, че сякаш е обиколила целия свят. Тя ме е научила да бъда толерантен към всеки един човек независимо кол­ко е различен от мен. Не го казвам, защото е моя баба, а защото съм бил в компанията на хора с невероятни съдби, безспирни пътешественици и популярни личности, които, каквото и да ви­дят – не ще се настани мъдростта, която носи тя. Тогава разбрах, че не времето и преживяванията изграждат хората, а онова, което са носили в ду­шите си още преди да се родят.

Аз съм отгледан в къща с широко отворени вра­ти за всички хора – тонове житейски истории са се решавали в кухнята, в която майка ми безспир­но пушеше цигари и посрещаше своите приятел­ки. Стените ѝ са чули хиляди въздишки, семейни проблеми, преразказани сюжети, превърнали се в клюки. Майка ми е изключително чувствителна жена, която е добър съветник за своите приятели и чудесен слушател.

Животът за мен течеше чрез историите, кои­то прехвърчаха около мен. Нямаше ли история – сякаш времето спираше. Историите за Космоса бяха от баба ми, а историите за живота – от майка ми.

Цялото ми детство премина сред компанията на възрастните, детското тогава не ми беше инте­ресно – нито съм искал да ритам топка, нито са ме интересували някакви типични детски игри. За мен беше забавно да ходя в гората с баба или с някоя съседка и да събираме гъби. Тук е момен­тът да кажа, че първите пари, които съм си из­карвал сам, бяха от бране на гъби в гората. Мана­тарките са симпатични гъби – правят гората още по-магична, винаги съм харесвал как изглеждат. Ако кажа, че беше приказно – няма да излъжа. Дори съм разбрал, че едни от най-силните исто­рии се разказват в гората. Вибрацията на дърве­тата предразполага хората да бъдат по-човечни. Там има звуци, които помагат да чуеш душата си.

Когато бях разстроен, винаги тръгвах по някоя горска пътека, без да знам къде ще ме отведе. Вър­вях и след часове душата ми бе излекувана, защо­то разговарях с дърветата по свой собствен начин.

Когато бях дете, знаех, че водата, която пием, е свещена и трябва да е чиста; че не трябва да ядем неща, които не ни харесват; че историите пре­сътворяват света около нас и че думите могат да лекуват. Тогава не знаех какво е любовта, макар че непрекъснато я изпитвах към света. А хората не винаги бяха добри.

Когато пораснах – загубих това знание заради света, в който трябваше да се адаптирам. Писане­то за мен бе първата стъпка, която ме провокира да се завърна в себе си. Рядко се храня навън, за­щото усещам енергията на храната, която ми сер­вират – визуално тя може да изглежда вкусно, но в повечето случаи нещо ме отблъсква. Ако въпре­ки това я изям – по-често чувствам, че тя отнема енергия от мен, вместо да ми дава. Аз готвя неща­та, с които се храня, и имам специално отношение към това. Разбрах, че погнусата, която се е пораж­дала от другите, е била сигнал за тяхната енергия, с която аз не съм искал да се свързвам директно. Преминал хиляди перипетии, се завърнах към онова, което знаех тогава, но по-аналитично. Не споделям масата си със случайни хора и рядко сядам на случайни маси. Защото хората спряха да разказват истории. Спряха да ги разказват кра­сиво. А за мен времето без истории е изгубено. И тъй като съм разбрал отдавна, че най-ценната ни валута са минутите, аз предпочитам да създам или прочета преживяване.

Сигурно ще се запитате: Какво общо има това с вампирите? Когато бях дете, знаех, че ние не умираме. И че мъртвите са живи. Но са на мяс­то, наречено Някъде Другаде. Не съм религиозен, но уважавам хората, които посещават храмове и се молят по правилата на своята религия. Един път видях на живо една невъобразима риба, коя­то плуваше с тялото си странично. После медуза, която призрачно сияе във водата. Тогава си зада­дох въпроса защо Бог да е по наш образ и подо­бие? Може би Бог прилича на тази риба? Или на тази медуза. Дори съм сигурен, че прилича по­вече на тези животни, отколкото на нас, хората. Почувствах всички създания като негов образ и подобие – невъобразими, красиви, чудовищни, миловидни, отровни, добри, полезни… И куп прилагателни. Аз вярвам в това.

Сигурно очаквате да ви разкажа някаква свръх­естествена история, с която да ви докажа моята убеденост, че териториите, които наричам Някъ­де Другаде, са истина. Няма да го направя, макар че моето детство е препълнено с такива.

Ще ви разкажа една-единствена история. И тя е за Тук.

Вече бях студент и следвах славянска филоло­гия във Велико Търново. Разбира се, нямах 2 лева да се усмихна (майка ми много обича да използва тази фраза), кръстосвах улиците на крайния квар­тал, в който живеех тогава. Горещината бе така изпиваща, че нямаше нито един човек по улици­те. Вървях заедно с мой приятел, бях подтиснат и объркан в този период. Университетът и работата по заведенията ме нагнетяваха и ми беше трудно. Общо взето нямах идея какво правя – почти като всеки млад човек, отгледан от родители, попад­нали в клопката на прехода между две коренно различни философии за живота.

Това бе причина и да мълча. Минавахме по улица, покрай която се изправяха редица къщи. Докато вървях, усетих как нещо ме докосна по дясното рамо – допирът бе така явен, че по-ско­ро приличаше на побутване. Рязко се спрях и се огледах около себе си. От дясната ми страна има­ше къща, чиято ограда бе висока и обрасла с пле­вели, къпини и бръшлян. За да погледнеш какво има в двора – трябваше да се качиш на парапе­та, да подскочиш и да надзърнеш оттатък. В този момент си спомних нещо, което винаги съм знаел като дете – душите ни могат да си говорят, дори и от разстояние, да си дават знаци или да си под­сказват разни неща.

Аз вече имах знанието, че някой се нуждае от моята помощ. Но какво се очакваше от мен и как­во трябваше да направя? Единственото, което се сетих, бе да се кача на парапета и да се опитам да видя какво има зад оградата. Казах на моя прия­тел, че ще го направя, и той се опита да ме спре, за да не предизвикам някоя неприятна ситуация (за което също бях много талантлив). Не го послу­шах, разбира се, качих се на парапета, хванах се за телената ограда и подскочих.

На двора лежеше мъж, проснат по гръб, чиито ръце леко потрепваха – беше зачервен като рак от изпепеляващото слънце, което безпощадно взе­маше от силите му. Не помня как, но съм се вкоп­чил в оградата и съм се изкачил по нея. Осъзнах се, когато избуялите храсти, сред които имаше и рози, бяха издрали кожата ми. Викнах на прияте­ля си да се обади на Бърза помощ. Хванах човека за ръка и му казах, че всичко ще е наред, веднага нахлух в къщата, за да донеса малко вода. Мъжът живееше сам – обядът му бе сервиран на масата и стоеше непокътнат. Върнах се при него с малко вода, за да намокря лицето, устните и челото му.

Приятелят ми се бе обадил за линейка, но следващият проблем бе, че входната желязна врата към двора бе заключена, а ключ липсваше. Беше невъзможно да влязат в двора и да изнесат мъжа с носилка.

Върнах се при мъжа, който беше в съзнание, но нито можеше да говори, нито да помръдне. Трябваше да намеря ключа, и то веднага. Тогава го погледнах в очите и той разбра какво исках да открия. Не изрече нищо, не чух и глас в главата си – но вече знаех къде е ключът. В гардероба на спалнята му, закачен на малко пиронче от вътреш­ната страна на вратата му. Влязох вътре и без да търся другаде – отворих гардероба и го намерих точно там.

Нито смятам, че усещам повече от другите, нито, че притежавам свръхестествени способ­ности. Вярвам, че всички имат връзка с онова Ня­къде Другаде по един или друг начин. Връзката ми с тези територии ме кара да пиша. Винаги съм казвал, че аз вярвам в своите персонажи и ги възприемам като живи същества. Трилогията ми „Рай“ ме доведе до проекта „Лепири“ – раз­работките ми тук са вдъхновени от дипломната ми работа за „Вампирът в българските народни песни: Между сянката и светлината“ – темата, с която завърших Великотърновския университет.

Благодаря на проф. Тодор Моллов, който не само ми помагаше, но и ми даде свободата да покажа изцяло своята гледна точка за този демо­ничен образ. Малко са думите, с които да опиша мащабите на огромния му интелект. В началото не подозирах в какъв океан от вярвания и ин­терпретации ще се озова, но не се отказах. Беше тежко изследване, в което трябваше детайлно да се вглеждам в неща, които биха ужасили много хора. Имах сериозни емоционални перипетии, за да изкажа онова, което чувствах. Но все пак това бяха документалните ми записки към една изключителна за мен тема. Тези записки ми се сториха недостатъчни в емоционален план, за­това написах и романа „Лепири: Между Сянката и Светлината“.

Разглеждам темата чисто докумен­тално във втората книга от проекта - "Вампирът: По следите на Сянката" и с нея целя основно да провокирам бъл­гарския читател. Да го предизвикам и да му кажа: Прадедите ни са имали невероятно мистичен светоглед. Фолклорът ни е толкова дълбок, че все още не мога да си представя, че някъде там има дъно.

За работата много ми помогна Ивелина Мите­ва, която ме снабди с множество книги от личната си библиотека. Тя работи в библиотеката на чи­талище „Надежда“, Велико Търново и никак не е трудно да се влюбиш в душата ѝ. Изключително интелигентен и топъл човек, който ти напомня колко е красиво да си българин.

Дни преди да защитя дипломната си работа по тази тема, научих, че мой много близък прия­тел внезапно е починал. Името му е Дилян Лука­нов. Той е фотографът, който ми е правил много снимки, като портрета на задната корица на пър­вата ми книга „Рай“. Един от най-приятните и мили хора, които са били в живота ми.

Тогава си помислих, че когато публикувам това лично изследване, ще го посветя на него. Ми­наха 2 години, в които търсенето ми продължи и щом седнах да пиша основната част на романа в края на 2018, си наех един апартамент на брега на морето.

Апартаментът, в който работех по книгата


Не исках никой да знае къде съм, бяха уведомени само няколко души, един от които бе моята скъпа приятелка Мария. С нея се запознах след представянето на „Рай“ в Бургас и оттогава приятелството ни растеше с всяка изминала го­дина.

Тя живееше в съседния град и когато имах нужда да се видя с някого – Мария идваше при мен в апартамента на брега на морето. Готвехме си, пиехме червено вино до сутринта, а на след­ващия ден продължавахме с кафе до следобед. Гледахме морето от просторната тераса и не спи­рахме да си говорим. Разказвахме си за живота, за книгата, за Отвъдното и за света около нас. С Мария сме родени на една дата – 5 септември, и се наричахме „петосептемврийци“. Тогава ѝ казах, че преди да започна романа си „Лепири“, в съня си съм чул глас, който ми прошепна: „Ние никога не заспиваме. Ние просто се будим Някъ­де Другаде“. През 2018 г. празнувахме за пръв и последен път рождения си ден заедно.

Два месеца по-късно телефонът ми започна да звъни – имах обаждания от наши общи прияте­ли. Съобщиха ми, че Мария е починала в съня си.

Това е последната ни снимка заедно.


Преди дни коментирахме с нея по телефона, че отново ще се върнем в същия апартамент, за да отпразнуваме книгите. Когато затворих вцепенен телефона, отворих бутилка бърбън и започнах да пия на големи глътки. Запалих една цигара и в този момент забелязах, че я паля със запалката, която тя ми беше купила последния път, когато бяхме заедно. В същата вечер и газта на запалката свърши.

Затова този проект го посветих на моите неверо­ятни приятели, които изгубих в този си живот: Мария Бакърджиева и Дилян Луканов. Вярвам, че ще ги видя отново – ще се запознаем с други имена и ще се познаем, така както се познахме в този живот. Мария също вярваше в това. Посве­щавам този проект и на всички онези, които зна­ят, че любимите ни хора не умират.

Само любовта в сърцата ни се разширява и ги търси. Затова боли. Затова ще ни боли.

Романът „Лепири“ беше изключително преживяване, което остави дълбок отпечатък в мен – пълно е с красота, болка и човечност. Пълна е с неща, в които вярвам, колкото и невероятно да звучат.

Имах представяния на книгата в големите градове на България, Израел и Италия. Дори осъществих мечтата си да я представя в Малта, защото една от сюжетните линии се развиват там. Горд съм, че поставиха нашето знаме до знамето на Малта едно до друго по този повод в една от най-красивите библиотеки в света - националната библиотека на Малта.



На всички представяния едва сдържах сълзите си. Гласът ми трепереше, докато говорех. Знам, че хората се плашат от тази книга - някои са ми го казвали. Всички книги идват при нас в точния момент - както хората.

Тази книга е за вампирите в нас – за онези същества, в които може да се превърнем неусетно. Защото обичаме. Защото търсим отговори и смисъл в това мистично битие.



Ще завърша с думите на персонаж от книгата:

„Не е нужно да си магьосник, за да направиш невероятни неща. Обичащият човек може всичко.“

Добре дошли в този странен свят, наречен Някъде Другаде.


Радослав Гизгинджиев

Предисловие към проекта "Лепири"


Можете да поръчате от книгите ми тук!

1412 преглеждания0 коментари