top of page
Търсене

Моята неразказана история или защо написах романа "Лепири"

Актуализирано: 24.01.2020 г.

Докато работех по този проект в продълже­ние на няколко години, винаги съм си мислел, че най-лесни ще са думите, с които да опиша при­чините, довели ме до тази тема. И сега стоя пред листа, осеян със съмнения, че ще успея.


Кога започна всичко и защо?


Границата между живота и писането на мо­менти е непоклатима, а в други – дори не бих ка­зал, че има такава. Пред света лицата ми са мно­гобройни, много хора все още се удивляват, че човек като мен може да разказва, да мисли и да преживява подобни истории. Животът на пише­щия е шизофреничен – той е и във вътрешния си и във външния си живот едновременно, а те поня­кога могат да са чудовищно контрастни.

Мисля, че все пак трябва да започна с няколко малки истории, които да нарисуват по-ясно ли­цето на онази част от мен, която застава пред кла­виатурата и докато пише – живее. Или живее – за да пише.

Израснал съм до гората. Задният двор на мо­ето детство започва с планинско възвишение от тъмна гъста букова гора. Винаги съм възприемал сивите стволове на дърветата като тела, не по-ма­ловажни от човешките.


Това е гората до моя дом


Още от малък не обичах да ям месо и гъби. Бях дете, което плачеше за вся­ко мъртво животно, което видеше. Дори е има­ло случаи да намеря мъртви буболечки и дребни животинки, които погребвах в гората, страдайки, че едно създание е загубило живота си. Моите родители нито са били вегетарианци, нито са ми чели тибетски притчи – напротив. Алкохолът, цигарите и битовизмът са стояли винаги на маса­та в кухнята. Аз не бях възпитаван различно – аз бях роден различен, и ми трябваха повече от 30 години да го кажа на глас, без да се притеснявам.



На снимката прохождам с моята любима леля Роса, а зад нас са седнали баба и майка ми.


Колкото повече растях, толкова повече светът изискваше от мен да бъда друг. Кое хлапе (осо­бено момче) може да се разплаче, че някаква бу­болечка или птица е умряла? Това дете е странно – разбира се, че е странно!

Сега се сещам, че една пролет докараха в града голям аквариум с каракуди – оттам можеше да си купиш жива риба и да си я сготвиш. Аз бях убе­ден, че целта беше друга – да ги спасиш. Отделях парите си за закуска, купувах си по няколко риби и ги пусках в реката на града. И за мен този ри­туал носеше еуфория – дълбоко в себе си исках животът да продължи.

Винаги съм вярвал, че въпреки всичко – живо­тът трябва да продължи. Трябва да продължи и след смъртта.

Училището беше първото нещо, което се опи­та да смаже душата ми. Не малка част от учите­лите също. Бях отличник, но се чувствах виновен, че не разбирах част от преподавателите си – ня­кои бяха скучни, злобни и мразеха работата си. След като завърших специалност, която ми дава привилегията и отговорността да преподавам, разбрах колко недопустими неща са се случвали и продължават да се случват в училищата.

През това време майка ми търсеше все по-из­обретателни начини да ме накара да ям месо, роднините ми също. Бях слабо момче, на което непрекъснато му набиваха чувство за вина, че измъчва другите, отказвайки месото. Аз винаги усещах, когато майка ми бе сложила животинска мас в манджите си. Миришеха ми на смърт и се погнусявах. Гнус ме беше и от хората – беше не­възможно да отпия от вода, от която е пил някой друг преди мен. Разбирам, че всички са ме карали да ям месо, защото са се притеснявали за моето здраве. Все пак през '95-а в България здравослов­ното хранене означаваше да си преял с месо и хляб.

Тази ми странност не оцеля с времето. Накрая все пак започнах да ям месо. Погнусата ми да пия от една чаша с друг човек, също изчезна. Защото така правели нормалните хора, нали?

Промених се и станах като другите, но пак не съвсем. Отношението ми към заобикалящата сре­да не се промени. За мен камъкът, реката, дърво­то и стръкчето трева са живи същества. Да, сега не плача, щом видя мъртва птица на улицата, но никога