На няколко стъпки от Слънцето бях. Онова лято, когато кожата ти ухае на диви треви, а по дланите ти има речна кал. Онова лято, когато сърцето не се е свило от всичките тези години. Когато бяха широко отворени очите ми и побираха целия свят. И когато хората бяха богове в очите ми.
Мислех си, че ако скоча ще докосна Луната с ръце. В онези тъмносини нощи, в които се чуваше само вятърът сред листата. Когато във въздуха се бе пръснало Слънцето. Когато бели сенки из гората скачаха. И звездите ме гледаха. И аз не откъсвах поглед от тях. Онова лято, когато в душата си бели змии и диви яребици можеш да чуеш. Когато в дланите си може да носиш всички мечти - без да тежат. Когато можеш да бягаш - без да се умориш.
На стъпки от лятото сме.
И вече пораснали.
Тежат сърцата ни, тежат ръцете ни, тежат сълзите ни. Не бягаме, не тичаме, но все по-уморени заспиваме.
А онова лято, когато се будех. Все Слънцето по мен пълзеше. Все вятър по миглите имаше. Все перфектната кал бе по коленете ми. И все Слънце в очите на баба ми. Все син беше въздухът и все по-голям беше светът.
Дали не се свихме достатъчно?
Дали все по-далечно ставаше лятото.
Когато слънцето до костите достигаше.
Когато птиците от гората ни говореха.
На един дъх разтояние от теб съм...
Ако доближа устни - ще те целуна.
Ако протегна ръце - ще те прегърна.
Ако заплачеш - ще се влюбя в теб.
Това лято никога не си е отивало.
Това лято никога не си е отивало.
С хладната сутрин, изгарящата свобода на следобеда и онези вечери, в които играхме с мечтите си. Чувахме ги, следвахме ги, скачахме с тях.
И пораснахме...
Това лято никога не си е отивало.
Това лято се пръсна в душата ми и легна в звездите му.
На дъх разтояние...
Не чуваш ли Слънцето, то иска да огрее отново живота ти...
Да излекува ръцете ти, да изпари умората и отново красотата да погали сърцето ти, защото само така от хора се превръщаме в богове. Това лято никога не си е отивало...
Помня как се усмихваше.
Радослав Гизгинджиев Страници от Рая Може да поръчате своята книга с послание и автограф единствено от ТУК