top of page
Търсене

30 любими цитата от "Лепири" на Радослав Гизгинджиев

Когато обикновеното прегърне мистерията. Когато истинската драма се преобрази в необичайна приказка. Когато разказваме за живота, докато сме прегърнали смъртта. Когато затваряме очи, за да видим повече. Когато трябва да разкъсаме Мрака в нас, за да проправим път през него. Когато всяка страница се превръща в собственото ти огледало.

Тогава се раждат истории като „Лепири“, които ни припомнят, че без любов и мечти – ние сме просто кал.


Здравей, Непознат!

Тази книга ще е твоето огледало.

Вгледай се добре в него.

Между бездните и върховете

в ирисите на очите.

Помни лицето си.

Помни мечтите си.

И всеки миг от любовта си.

Сега почукай тихо върху

бялото пространство между буквите…

И ще ти отворя.



1. „Ние никога не заспивахме. Просто се будим Някъде Другаде.“

2. „– Питаш се защо е така грозно и тъжно лицето ми? Защото съм Настоящето – просто е. Хората го създадоха такова – те никога не са доволни от мига, който имат, не са доволни от мен. Винаги искат още и още от сестра ми Бъдеще. Аз съм най-добрата от трите, но съм най-нещастна. Малко са онези, които са удовлетворени от настоящето си, онези които могат да се вгледат в очите ми и да открият красотата им. Повечето виждат моето несъвършено лице и искат то да бъде още по-красиво и по-красиво. Не взимат нищо от мен и затова сърцата им са празни."

3. "Бог е мъдър не защото ни помага, а защото само ни подсказва как да си помогнем."

4. „Понякога ние сме вампирите, които изпиват собствената си кръв.“

5. " – Ние сме като сезоните – някои са като пролетта – с дъждовни очи и топли прегръдки преобръщат света и с буря преобръщат живота. Други са като лятото – с меланхолични горещи очи изгарят живота до пепел. Третите са като есента – цял живот вехнат и плачат, без да знаят защо, и от вятър отнесени – красиво политат. Последните са като зимата – част от душата им е скована в лед, а другата вали като сняг. Когато ги докоснеш – топят се върху дланите ти и стават вода. Аз ще те науча да бъдеш всички сезони – каза вещицата."

6. „Когато настъпи денят, в който ненадейно тръгнем нанякъде, без да вземем нищо със себе си, разбира­ме, че предметите ни са просто призраци, на които вдъхваме живот. Призраци, които изпиват свобода­та, която ни заобикаля.“

7. „Мъдростта обича мълчанието.“

8. "Знанието броди в руините; там където нещо е било отнето, там където си направил място за него. Страданието е за неосъзнатите, а щастието е за глупавите – това са само две точки от един кръг. Ако искаш да видиш всичко, трябва да ти бъде отнето всичко. Ако искаш да разбереш света – трябва да се превърнеш в света. Съдбата чува молитвите само когато сме готови да платим цената за тяхното сбъдване."

9. „Из равните пространства, колкото и безобидни да изглеждат, най-лесно можеш да се изгубиш. За­помни това много добре. Няма къде да се качиш и да погледнеш отвисоко.“

10. "Има неща в този свят, за които думите не могат да бъдат достатъчни. Може би трябва да се взираш в очите на писателя, за да разбереш откъде изцежда мастилото. Мастилото, с което би описал подобни картини. Може би трябва да изкрещиш въздишките, които той прави, докато оставя следи от графит върху белия лист. Или да докоснеш извивките на буквите му и да разбереш, че са остри като бръснач. Порязват те, изпиват кръвта ти до кост. Изпиват кръвта ти до прах. Докато не остане единствено вцепенената ти гола душа. "

11. „Това което виждат очите ни е само сянката на мистерията, в която живеем.“

12. "Когато изгубим някого, цъфти пустошта. Избуява, прецъфтява и семената ѝ загниват, преди да паднат в пръстта. После и самата пустош изсъхва и остава нищото. Нищото, пред което се изправяме. Нищото, в което ние се превръщаме в тези мигове. В телата си сме – но ни няма. Ние сме в болката, а не тя в нас. Мъртвото заживява, докато живото избледнява. Онзи, който ни липсва, е още по-дълбоко в нас – по-дълбоко от когато и да е било. Той е толкова наяве, че животът заприличва на сън."

13. „Ще се превърна в цветето, което ще опровергае зимата.“

14. „Когато напуснем дома си и не го виждаме дълго време, той започва да расте в съзнанието ни – тера­сите стават по-просторни; стените – по-високи, спо­мените за него – по-приказни, дори съвършени. За­вивките на леглата ни се струват по-топли от всички други, прозорците – по-големи и чисти; вратите на стаите – все повече, а таванът и мазето – по-мистич­ни. Любовта е по-възможна, а мистерията от детски­те ни спомени – все по-голяма.“