Когато обикновеното прегърне мистерията. Когато истинската драма се преобрази в необичайна приказка. Когато разказваме за живота, докато сме прегърнали смъртта. Когато затваряме очи, за да видим повече. Когато трябва да разкъсаме Мрака в нас, за да проправим път през него. Когато всяка страница се превръща в собственото ти огледало.
Тогава се раждат истории като „Лепири“, които ни припомнят, че без любов и мечти – ние сме просто кал.
Здравей, Непознат!
Тази книга ще е твоето огледало.
Вгледай се добре в него.
Между бездните и върховете
в ирисите на очите.
Помни лицето си.
Помни мечтите си.
И всеки миг от любовта си.
Сега почукай тихо върху
бялото пространство между буквите…
И ще ти отворя.
1. „Ние никога не заспивахме. Просто се будим Някъде Другаде.“
2. „– Питаш се защо е така грозно и тъжно лицето ми? Защото съм Настоящето – просто е. Хората го създадоха такова – те никога не са доволни от мига, който имат, не са доволни от мен. Винаги искат още и още от сестра ми Бъдеще. Аз съм най-добрата от трите, но съм най-нещастна. Малко са онези, които са удовлетворени от настоящето си, онези които могат да се вгледат в очите ми и да открият красотата им. Повечето виждат моето несъвършено лице и искат то да бъде още по-красиво и по-красиво. Не взимат нищо от мен и затова сърцата им са празни."
3. "Бог е мъдър не защото ни помага, а защото само ни подсказва как да си помогнем."
4. „Понякога ние сме вампирите, които изпиват собствената си кръв.“
5. " – Ние сме като сезоните – някои са като пролетта – с дъждовни очи и топли прегръдки преобръщат света и с буря преобръщат живота. Други са като лятото – с меланхолични горещи очи изгарят живота до пепел. Третите са като есента – цял живот вехнат и плачат, без да знаят защо, и от вятър отнесени – красиво политат. Последните са като зимата – част от душата им е скована в лед, а другата вали като сняг. Когато ги докоснеш – топят се върху дланите ти и стават вода. Аз ще те науча да бъдеш всички сезони – каза вещицата."
6. „Когато настъпи денят, в който ненадейно тръгнем нанякъде, без да вземем нищо със себе си, разбираме, че предметите ни са просто призраци, на които вдъхваме живот. Призраци, които изпиват свободата, която ни заобикаля.“
7. „Мъдростта обича мълчанието.“
8. "Знанието броди в руините; там където нещо е било отнето, там където си направил място за него. Страданието е за неосъзнатите, а щастието е за глупавите – това са само две точки от един кръг. Ако искаш да видиш всичко, трябва да ти бъде отнето всичко. Ако искаш да разбереш света – трябва да се превърнеш в света. Съдбата чува молитвите само когато сме готови да платим цената за тяхното сбъдване."
9. „Из равните пространства, колкото и безобидни да изглеждат, най-лесно можеш да се изгубиш. Запомни това много добре. Няма къде да се качиш и да погледнеш отвисоко.“
10. "Има неща в този свят, за които думите не могат да бъдат достатъчни. Може би трябва да се взираш в очите на писателя, за да разбереш откъде изцежда мастилото. Мастилото, с което би описал подобни картини. Може би трябва да изкрещиш въздишките, които той прави, докато оставя следи от графит върху белия лист. Или да докоснеш извивките на буквите му и да разбереш, че са остри като бръснач. Порязват те, изпиват кръвта ти до кост. Изпиват кръвта ти до прах. Докато не остане единствено вцепенената ти гола душа. "
11. „Това което виждат очите ни е само сянката на мистерията, в която живеем.“
12. "Когато изгубим някого, цъфти пустошта. Избуява, прецъфтява и семената ѝ загниват, преди да паднат в пръстта. После и самата пустош изсъхва и остава нищото. Нищото, пред което се изправяме. Нищото, в което ние се превръщаме в тези мигове. В телата си сме – но ни няма. Ние сме в болката, а не тя в нас. Мъртвото заживява, докато живото избледнява. Онзи, който ни липсва, е още по-дълбоко в нас – по-дълбоко от когато и да е било. Той е толкова наяве, че животът заприличва на сън."
13. „Ще се превърна в цветето, което ще опровергае зимата.“
14. „Когато напуснем дома си и не го виждаме дълго време, той започва да расте в съзнанието ни – терасите стават по-просторни; стените – по-високи, спомените за него – по-приказни, дори съвършени. Завивките на леглата ни се струват по-топли от всички други, прозорците – по-големи и чисти; вратите на стаите – все повече, а таванът и мазето – по-мистични. Любовта е по-възможна, а мистерията от детските ни спомени – все по-голяма.“