Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

30 любими цитата от "Лепири" на Радослав Гизгинджиев

Когато обикновеното прегърне мистерията. Когато истинската драма се преобрази в необичайна приказка. Когато разказваме за живота, докато сме прегърнали смъртта. Когато затваряме очи, за да видим повече. Когато трябва да разкъсаме Мрака в нас, за да проправим път през него. Когато всяка страница се превръща в собственото ти огледало.

Тогава се раждат истории като „Лепири“, които ни припомнят, че без любов и мечти – ние сме просто кал.


Здравей, Непознат!

Тази книга ще е твоето огледало.

Вгледай се добре в него.

Между бездните и върховете

в ирисите на очите.

Помни лицето си.

Помни мечтите си.

И всеки миг от любовта си.

Сега почукай тихо върху

бялото пространство между буквите…

И ще ти отворя.



1. „Ние никога не заспивахме. Просто се будим Някъде Другаде.“

2. „– Питаш се защо е така грозно и тъжно лицето ми? Защото съм Настоящето – просто е. Хората го създадоха такова – те никога не са доволни от мига, който имат, не са доволни от мен. Винаги искат още и още от сестра ми Бъдеще. Аз съм най-добрата от трите, но съм най-нещастна. Малко са онези, които са удовлетворени от настоящето си, онези които могат да се вгледат в очите ми и да открият красотата им. Повечето виждат моето несъвършено лице и искат то да бъде още по-красиво и по-красиво. Не взимат нищо от мен и затова сърцата им са празни."

3. "Бог е мъдър не защото ни помага, а защото само ни подсказва как да си помогнем."

4. „Понякога ние сме вампирите, които изпиват собствената си кръв.“

5. " – Ние сме като сезоните – някои са като пролетта – с дъждовни очи и топли прегръдки преобръщат света и с буря преобръщат живота. Други са като лятото – с меланхолични горещи очи изгарят живота до пепел. Третите са като есента – цял живот вехнат и плачат, без да знаят защо, и от вятър отнесени – красиво политат. Последните са като зимата – част от душата им е скована в лед, а другата вали като сняг. Когато ги докоснеш – топят се върху дланите ти и стават вода. Аз ще те науча да бъдеш всички сезони – каза вещицата."

6. „Когато настъпи денят, в който ненадейно тръгнем нанякъде, без да вземем нищо със себе си, разбира­ме, че предметите ни са просто призраци, на които вдъхваме живот. Призраци, които изпиват свобода­та, която ни заобикаля.“

7. „Мъдростта обича мълчанието.“

8. "Знанието броди в руините; там където нещо е било отнето, там където си направил място за него. Страданието е за неосъзнатите, а щастието е за глупавите – това са само две точки от един кръг. Ако искаш да видиш всичко, трябва да ти бъде отнето всичко. Ако искаш да разбереш света – трябва да се превърнеш в света. Съдбата чува молитвите само когато сме готови да платим цената за тяхното сбъдване."

9. „Из равните пространства, колкото и безобидни да изглеждат, най-лесно можеш да се изгубиш. За­помни това много добре. Няма къде да се качиш и да погледнеш отвисоко.“

10. "Има неща в този свят, за които думите не могат да бъдат достатъчни. Може би трябва да се взираш в очите на писателя, за да разбереш откъде изцежда мастилото. Мастилото, с което би описал подобни картини. Може би трябва да изкрещиш въздишките, които той прави, докато оставя следи от графит върху белия лист. Или да докоснеш извивките на буквите му и да разбереш, че са остри като бръснач. Порязват те, изпиват кръвта ти до кост. Изпиват кръвта ти до прах. Докато не остане единствено вцепенената ти гола душа. "

11. „Това което виждат очите ни е само сянката на мистерията, в която живеем.“

12. "Когато изгубим някого, цъфти пустошта. Избуява, прецъфтява и семената ѝ загниват, преди да паднат в пръстта. После и самата пустош изсъхва и остава нищото. Нищото, пред което се изправяме. Нищото, в което ние се превръщаме в тези мигове. В телата си сме – но ни няма. Ние сме в болката, а не тя в нас. Мъртвото заживява, докато живото избледнява. Онзи, който ни липсва, е още по-дълбоко в нас – по-дълбоко от когато и да е било. Той е толкова наяве, че животът заприличва на сън."

13. „Ще се превърна в цветето, което ще опровергае зимата.“

14. „Когато напуснем дома си и не го виждаме дълго време, той започва да расте в съзнанието ни – тера­сите стават по-просторни; стените – по-високи, спо­мените за него – по-приказни, дори съвършени. За­вивките на леглата ни се струват по-топли от всички други, прозорците – по-големи и чисти; вратите на стаите – все повече, а таванът и мазето – по-мистич­ни. Любовта е по-възможна, а мистерията от детски­те ни спомени – все по-голяма.“

15. „В съзнанието ни родителите ни не остаряват – ли­цата им остават красиви и млади. Домът еволюира в сърцата ни и ние го носим със себе си, където и да сме. И понякога се страхуваме да се върнем вкъщи, защото може да открием паяжинясалата пустош на хладнокръвно отминалото време.“

16. „Парадоксът е, че хората мислят този свят за „бял“ – продължи Рафаил. – А ние всъщност сме в „черния“ свят. Живите живеят в мрак, който не могат да осъзнаят.“

17. „Паметта е илюзия, истината се помни единстве­но от душата. Усещането е същинската памет – с ше­пот ми отвърна старецът.“

18. "Хората сме толкова странни – мечтаем да обиколим непознати земи, но когато това започне да се случва, искаме да спрем и да останем в уюта на непостроения си дом. Мечтаем за големи къщи, но когато заживеем в тях – очите ни започват да търсят онова, което сме пропуснали зад хоризонтите отсреща. Това сме ние: пътешественици, жадуващи да открият най-сетне своето място, и мечтатели, затворени в уютните си къщи. Душите ни са изтъкани от вертикалите на случващото се и хоризонтите на онова, което мечтаем да бъдем. В тъканта на душата ни се вплита светлина и мрак. Кристално ясни две интуиции: едната води към подземията, готова да прегърне своя вампир, а другата половина иска да търси свободата сред непознатите хоризонти, през които препуска този страховит влак."

19. „− Всяка истина, която чуем – дори и да я чуваме за първи път – ни звучи познато. Не си ли забелязал това?“

20. „Понякога най-правилната посока е да останеш на едно място...“


21. „Защото има моменти, в които само мракът може да ти подскаже за чудовищата, които ни дебнат. Светлината обикновено ги прикрива. Понякога дори ги оцветява в безобидни нюанси.“

22. „ Когато останеш сам в затънтена празна къща, в теб започват да живеят доста интересни мисли. Някаква твоя същност, потънала в сянка, започва да излиза на светло. Същност, която жадува за истина, блян, роман­тика и плътски удоволствия, които да пробудят нано­во тялото ти.“

23. „ Всяко изпитание е целувка от съдбата. Всеки удар е острието, което ще те шлифова като диамант. Когато обстоятелствата те притискат – гледай живота в очите и помни, че ти си това обстоятелство.“

24. „ Вярвам, че всеки един от нас има моменти, в кои­то иска да избяга от себе си и да заживее живота на някого, на когото се възхищава. Да забрави за света си и близките си. Да изтрие вътрешните си нещас­тия, дори с цената на скъпите си щастливи мигове. Да открадне нечия външност, да се прероди в чужд живот, да задраска, разкъса и изгори всичко онова, което му припомня за миналото му лице. Сега имах нужда точно от това.“

25. „ − Когато срещнем хора в живота си – ние оставаме за­едно, за да отговорим на въпроси, които сме си зада­ли. Когато научим отговорите – тогава пътищата ни се разделят. Аз ти дадох моите отговори – на остана­лите ще получиш отговор скоро, Пътешественико.“

26. „− Отгледах баба си сама – започна Младена. – В последните години тя остаряваше така болезнено, страшно и грозно, забравяше дори коя е – момичето се усмихна тъжно. – Тогава си помислих, че старост­та е по-страшна и от смъртта – затова ме интересува тази тема – обясни Младена, загледана в светлината в дъното на коридора, после погледна Рафаил: И да! Искам да бъде кокичето, което цъфти преди зимата.“

27. „ – Акадската митология разказва, че когато Ищар пътува към Подземното царство, казва: „И ще изведа в царството на слънчевата светлина жадните за живот и любов мъртви души, да изпият кръвта на живите“. За какво им е на мъртвите да се завръщат в този странен свят, ако няма при кого? – каза Рафаил.

28. "Мъдростта превръща падането ти в полет, а пропастите ти – във върхове."

29. "– Очите са най-важното нещо – каза той. – Повечето хора вярват, че в тях можеш да видиш душата на другия, но това е лъжа. Очите са огледала, в тях не виждаш отсрещния, а себе си. Добрите хора първо ще видят доброто и в най-злия човек. Докато в „лошите очи“ виждаме собственото си зло – те са едни от най-съществените, защото най-малко ги познаваме. Никога не бягай от тях, опознай ги, защото само така ще имаш власт над своя мрак."

30. „Понякога трябва да пуснем ръцете си, за да останем заедно.“


Може да поръчате романа "ЛЕПИРИ"с послание и автограф единствено от ТУК

2268 преглеждания0 коментари