Търсене
  • Радослав Гизгинджиев

"Дъжд" / Радослав Гизгинджиев




Валеше… Валеше някъде там, в Родопите.

Дъждът бавно и нежно разсичаше въздуха. Пеперудите, кои­то прелитаха преди час, сега сякаш се бяха изпарили заедно с летните слънчеви лъчи. Сега бе дъждът… И не само навън — сега бе дъждът в душата на някого.

Тя седеше на стол, не слушаше никого, не виждаше нищо, а само усещаше толкова силно отсъствие... Толкова силно, че изпитваше болка в очите си.

Очите, в които валеше.

Наоколо някои бяха притихнали, други говореха разни неща, а трети плачеха, но в тях не валеше. Валеше само в очи­те на старицата, която все още седеше на стола. Очи — извор на спомени, очи — извор на болка, неописуема и избликваща, която хващаше гърлото, премазваше чувствителните и не от­стъпваше.

Ковчегът бе прегърнал мъжа ѝ…

Но очите виждаха друго — нещо зад въздуха, нещо по-ис­тинско, вътре в душата на дъжда. Не разбираха облаците и търсеха пеперудите…

Косите на старицата се превърнаха в червени буйни къдри­ци, достигащи кръста. Набръчканото лице — в искрящо слън­це. Очите ѝ оживяха. Ковчегът се превърна в олтар, а цветята около него — цъфнаха и станаха по-свежи, по-буйни.

Тя беше млада.

Някой прошепна:

Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се обърна и видя очите на мъжа си, блясъка им, отраже­нието си в зениците му… После отражението в огледалото, къ­дето тя реше косите си. Чу смеха на децата, чу смеха му, който с устни докосваше тялото ѝ.

Тя беше там, а не пред ковчега. Тя прегръщаше него, а не ковчега. Дъждът бе в очите ѝ, не навън… Тя още не знаеше как­во е загубила… Тя още не знаеше, че някъде там в нея вали. Гледаше с него дъгата, прегръщаше децата си заедно с него… Той бе толкова жив в очите ѝ, че тя от време на време се ус­михваше. Не усещаше уханието на тамян, а мириса на поля­ната, на която се гонеха с нейния принц; не виждаше тъмния ден, а нощното небе, в което заедно брояха звездите…

Старицата погледна ковчега с изморени, но все още живи очи, лицето ѝ бавно ставаше все по-старо и старо, все по-тъж­но... Тя усети аромат на тамян и заплака; заплака като дете, на което бяха отнели детското, като пеперуда, на която бяха взе­ли крилете, като нощта, на която бяха откъснали звездите…

Валеше…

Валеше някъде там, в очите на някого, някъде там, в Родопите…


Радослав Гизгинджиев

Страници от Рая/ Дневниците

Може да поръчате своята книга с послание и автограф единствено от ТУК

1525 преглеждания0 коментари