Жената на пътеката / Писмо от морето

Дъщерите, които никога нямаше — играят в очите ти. Сред гъсти зелени гори се гонят. Не ги настигна, а колко са хуба­ви очите ти. Не каза нито дума. Никога не успя истински да се разплачеш. Къде скри сълзите си? В извивките на цветните покривки в дома си? Където все със сенките вечеряш? Голяма празна къща на гърба ти се подпира — с теб мълчи.

Крещи! Изкрещи...

Разплачи се, свий се в тази пролет.

Стоиш пред мен и се топиш като снега.

Капеш... Капеш.

И потичат мечтите ти.

Счупиха живота ти.

Колко вятър мо­жеше да диша в косите ти.

Тръгни след мен... Не потъвай в ъг­лите на празната си гостна. Не заспивай сред изпепелените коси в чаршафите си. Не лягай до сянката на своя живот.

Как един път не заплака? Как един път след мен не искаше да тръгнеш...

Бягай след мен... Бягай!

Искам да видиш морето, да отмие страха ти.

Ледена стоиш. Права, но като мъртва.

Сред косите ти пада цвят от тъжна череша от последната моминска пролет.

Бягай след мен. Бягай! Не изгубвай сърцето си. Не закърня­вай душата си — не я изтезавай в тавана на къщата — да удря по покрива, да търси небето.

Скри сълзите си в основата на къщата — ще потъне с лъжите ти.

Как никой не чу мълчанието ти? Как никой не те прегърна? И все в земята гледаше... Как никой не вдигна главата ти? Как нищо не се разля в очите ти?

Как ти останаха зъби от стискане? Как езикът ти не падна от мълчание?

Как клепачите ти не залепнаха?

Как един път не заплака, Господи... Вместо нея...

Как не наводни планината?

Бягай след мен. Бягай! Разпилей стъпалата си по тези страш­ни и стръмни пътеки.

Ти ще си!

Бягай след мен, че сенки те чакат в дома ти. Ела да ти пока­жа морето.

Права стоиш, а така си се свила. Мълчиш, а така силно бъл­нуваш в очите ми. Усмихваш се, а малко по малко се стапяш.

Пада косата ти.

Сива топола си, а така протягаш ръцете си...

Студени са гър­дите ти, а колко прегръдки сънуваш.

Ако майка ти знаеше, че реше косите ти за този живот — щеше да ги отреже. Ако баща ти знаеше, че на сянка ще да те даде — щеше да те скрие завинаги. Ако брат ти знаеше, че така след години ще осъмнеш — нямаше да ти даде никога да заспиш.

Бягай... Тръгвай след мен да ти покажа морето, че море станаха очите ми.

Ще отсека черешата, за да събори къщата ти. Боса да ходиш — по пясъци, по снегове, но жива да си.

Така те помня — пре­красна. Пееш и венци плетеш на пътеката. Остана завинаги там. Здрава да ходиш, но болна да бъдеш. Пролет да има, но да окапе с косите ти. В най-студената къща да си...

Да искаш да тръгнеш, а все там да оставаш — далеч от моретата.

Всеки ден със сенки да вечеряш. В пепел да заспиваш.

Как един път не заплака?

Море в стъпалата си щеше да видиш.

Радослав Гизгинджиев

От книгата "Дневниците. Страници от Рая"

Може да поръчате книгата с послание и автограф единствено от ТУК