снимка: Кирил Станоев
Всяка една книга остава определен привкус и послевкус в душата на читателя. Разширява вътрешните територии. Териториите, в които живеем в по-голямата част от живота, макар и да не го съзнаваме съвсем. Дълбае пропасти, издига върхове – открива пустини и морета. Същото е и за писателя, който си е позволил да ракрие тези светове – същото е, но е по-дълготрайно и по-болезнено. Човешката душа е много красива, когато се лута, когато си позволява лукса да се изгуби сред тези територии. Защото само когато се губим откриваме нови неща. Нови цветя, различни ухания и непознати състояния.
След всяка своя книга усещам как съм се изгубил между буквите в един друг свят. Всяка книга ме е водила в непознати земи и безпощадно ме е тласкала в мрака и ослепителната светлина – по различен начин е разкривала низините в мен и върхове, които не съм знаел, че съществуват. Пустините в мен и моите оазиси, на които се спасявам. Да плуваш в дълбините си и да усещаш смазващата сила на налягането. Всяка моя книга ме е разболявала и после ме е лекувала по свой си начин, от който се будя в този свят още по-сетивен. Още по-озадачен от мистерията, наречена Живот.
„Лепири: Между Сянката и Светлината“ – това е заглавието на последната ми книга и на поредното ми пътешествие. Преди няколко години направих първата крачка, когато реших да завърша образованието си с темата за вампира в българския фолклор. Направих тази крачка смело, интуитивно и необмислено. Вярвам, че така трябва да се правят първите крачки. Трябва да слушаш душата си, защото иначе се разболяваш.
В процеса на работа всяка следваща крачка напред ставаше все по-плаха. Тази книга ме караше да плувам по-дълбоко и по-дълбоко. Усещах налягането над себе си. Налягането бе породено от гравитацията на всичко, което съм знаел или съм си представял, когато става въпрос за вампирите, смъртта и живота. Нищо не беше такова, каквото предполагах и планирах да бъде. Откривах подводни пещери, които ми разкриваха територии с горещи и пусти пустини – пясъчни изгарящи дюни, които бяха скрити в дълбините на моя океан.
Когато пишеш за някого – първо трябва да посетиш дома му. Да заживееш с него; да разговаряш с него. Да спиш в леглото му и да опиташ от храната му. Пред мен се изправи дома на Вампира – издигна се и вратата се открехна. И всичко, което се криеше зад тази врата ме приветстваше. Тогава си дадох сметка, в колко опасни територии съм се потопил. Но вече нямаше връщане назад. Пустошта се превърна в гора, в която живееха гарвани, накацали по клоите с главите надолу. Бях преобърнал пространствата в себе си и се почувствах толкова близо до смъртта, както никога. А същевременно се чувствах толкова жив.
Мина една година, откакто оживя книгата. Все още ми е някак болезнено да говоря за нея.
Като че ли следите от корените й, докато я изтръгвах, все още заздравяват в мен.
Тази книга ме изправи срещу страховете от смъртта и стигнах до извода, че когато се страхуваме от смъртта, се страхуваме и от живота. Много от хората живеят между тези две пространства. Избягват да мислят за смъртта и огледално: избягват да мислят за живота. Живеем, сякаш сме вечни и се надяваме да бъдем безсмъртни. Искаме да купуваме неща, които да ни гарантират, че ще сме живи още много години. Нараняваме се, уверени че имаме време, за да си раздаваме прошки. Грешим, уверени че има време за поправки.
Разбрах, че всичко е нереално, но е вярно и го има. Дори мислите ни. Има хора, чиито мисли и мечти са толкова осезаеми, че ако протегнеш ръце, можеш да ги докоснеш, да усетиш пулса, енергията и формата им.
Вътрешните ни живота са по-важни от външните и уверявам ви, че там е пълно с вампири. Ако гледаме навън: ще видим тези образи в другите. Ако погледнем към себе си, ще имаме шанса да ги разпознаем. Страшни са, но са и прекрасни. Те се раждат от болката и загубите. От любовта. Има ли ги – значи сме хора. Опознаем ли ги: ще бъдем силни. Разберем ли ги: ще бъдем мъдри.
Романът „Лепири: Между Сянката и Светлината“ остана едно от най-вълнуващите ми преживявания. Една вълна, която помете живота ми и той започна отначало. Изчисти ме от мъглата на Преходното.
Казват, че един читател много би искал да познава свой любим писател и да си говори с него.
Бих се радвал да споделите в коментари за вашето пътешествие с „Лепири“.
Къде Ви заведоха моите любими свирепи Лепири?
Ако не сте чели книгата, може да си я поръчате от ТУК