Казват, че все още никой не е създал машина на времето. Че не можеш да се върнеш нито назад, за да поправиш Миналото; че не можеш да прескочиш нито напред, за да се надпреварваш с неизбежните си сълзи.
Вярваме, че всичко е линейно. От точка до точка; от крачка до крачка; от вдишване до издишване… От живот до смърт.
Не е възможно да се обърнем към застиналите ни прародители и да тръгнем към мрачната смола, която ги е вкаменила в моментите на най-важните и определящи решения. Не можем да се докоснем до паяжините между ръцете им, косите им… Паяжините между сърцата им, по която блестят капките на преповтарящата се любов. Не можем да потеглим назад и да се гмурнем в мрачните пещери, осветени от божествените пламъци на огъня, който са овладели. Не може да се потопим в дълбините, когато хората бяха русалки и се премятаха от могъщите течения на неосъзнатия океан.
Миналото няма да дочакаме, колкото и да се бавим. Дори и ако можехме по изгрев Слънцето надолу да затиснем…
Ние ще сме само тук.
Не е възможно да затворим очи и да се спасим от Бъдещето, което дебне. Нито себе си, нито нашите близки ще опазим. Не можем да предвидим яйцата, които Съдбата мъти из гнездата на комините на нашите временни домове. Бели или черни лебеди ще се излюпят върху нас и кои ще кацнат на пътя ни?
Дори задъхано да отброяваме секундите на Бъдещето… И по залез върху Слънцето да скачаме… Бъдещето няма да изпреварим.
Ние ще останем тук.
Из улиците на Живота бродим. Лутаме се из лудниците и оазисите на Съдбата . Разхождаме се сред витрините на нашите мечти и спомени…
Ние всичките ще останем само тук. Сред уханията на ниските ни страсти; сред ветрове, издишани от непознати божества; сред миризмите на надеждите; сред аромата на отчаянието и тъгата. Някои от нас забавят крачка, илюзорно дърпат времето към себе си за миг, за да се спрат до нечия врата на тротоара; да поседнат, да опитат гозбата на своята баба; шепота на своята майка да послушат и да чуят воплите по мъката на първата любов, докато на дядо акордеона отнякъде се носи. Други – бягат, тичат – падат, за да охлузят коленете си, чрез кръвта на своята рана да си спомнят как търсеха съкровища като деца; или чрез калта по своите лакти да се сетят, как строяха замъци и от най-простите неща.
Такива сме, до съвършенство грешни. Такива сме – чрез хилядите малки грешки търсим съвършенство. Притиснали до болка Болката към себе си. Обичащи до болка Любовта. Влюбени и омерзени от живота – старите – чрез младостта; младите – чрез старостта.
Всеки сам върви по улиците на Палермо. Всички заедно, но всеки сам. Сред музика, сред танци, сред прострени чисти дрехи, сред мърляви случайни минувачи. Сред ухания и спомени на нашите прераждания. Едни танцуват, други – пеят. Едни излегнали са се по тротоарите, облаците отминаващи броят, а други бягат – бъдещето гонят, с него своето минало да утешат. Едни пияници се смеят, а на горния прозорец – някой свири на цигулка.
Сега и Тук сме Аз и Ти – държим се за ръка из улиците на Палермо. Застиваме, оставаме за миг, такива каквито сме до съвършенство. В това ядро на красота и лудост, изгубени в разплетеното време. Сега и Тук – разпнати в безкраен кръг, разтегнати в спирала. Едно момче ни гледа. Горе вдясно, застинало е на терасата под улицата на Палермо. Дали това съм аз, дали това си ти?
Дори останали без минало и бъдеще,
разбирам как всичко е достатъчно.
Сега и тук.
PS. Този текст е вдъхновен от първата ми среща с Палермо и най-вече от портрета на мъжа, който някога е живял в този дом. Близките му са поставили платното на терасата, сякаш той продължава да е сред нас и да ни гледа от своя дом.
Радослав Гизгинджиев
Може да поръчате книга с автограф от автора от ТУК
