Странице, не откривам отговорите. Всеки път си мисля, че имам почти всички, но отново оставам с тази празнота в себе си. Тогава и въпроси нямам. Заобиколен от напразна теория, заплетен от безсилието и безсмислието на чуждите животи, на своите животи. Не може да съм се родил — не вярвам, че е станало. Как бих могъл да съм жив... Как бих могъл да живея с бездънните съновидения на моя мозък, на всеобщия мозък? Усти, пръсти, очи, рамене, изпокапали думи от небцата на илюзорните ми представи за хората. Илюзорните ми представи за дълбините в тях. Сърцата — изтръгнати; очите — нелюбовни; телата — несексуални; парите — не изхарчени; храната — завита във вестници с лоши новини. Телевизори с трупове на подсъзнанието... Как бих могъл да съм жив сред кукерските маски, които гонят едната половина от свободата ми? Усещам се като кръг, прерязан на две болезнени части — очарователните ми части, които кръвожадно търсят любовта и нейните производни. Няма ги домовете ми. Каква объркана страница се случва. Объркани са моите мисли, напоени с кръвта на три брака от кръвосмешението на страданието, порочността и агресивността ми. Няма такава страница, Странице... Не съществуваш. Остана само главата на змията; останаха само перата на птиците; останаха само надгробните плочи; остана само апокалипсисът в главата ми, апокалипсис на един свят — модерен свят. Заменил очите на хората със запетаи, а устите — с многоточия. Как бих могъл да съм жив в такъв сън?
Отивам далеч, влачейки своите полукръгове със себе си... Далеч от пушеците; от гробарите на съвременните молитви и благи надежди; далеч от егоцентричните шапки, нахлузени върху кухи глави; далеч от Сънищата на махмурлийските надежди на пияниците. Следвай ме, макар че може би не съм жив. Следвай ме и прокарвай път в своето видение. Опустоших домовете си, за да бъда свободен от каменните руини на моите тъжни прадеди, които лазеха по таваните ми всяка вечер... Следвай ме, отвъд празните хладилници на съседите, отвъд неосъществените мечти. Следвай ме, мога да прокарвам път само през нощта... Ще прережа светлината. Ще се взирам в Луните на твоите неосъществени надежди. Как бих могъл да съм жив... Сред ядливи тела, гладни деца, свирепи майки и пияни бащи... Сред празни градове, сред зловещи села. Сякаш още не сме свалили героите на времето си от бесилото на бесовете ни... Защото помним само имената им — нищо друго.
Как бих могъл да съм жив в мръсната мивка на тези дни, които пълнят белите ми дробове с петрол. Следвай ме... Нека с наведени глави преминем през труповете на делфините, оцветили заливите на човешкото спане. Следвай ме, не се страхувай от обезумелите длани, които късат дрехите на егото ти. Как бих могъл да съм жив, преплувал сълзите на лудите, прегръщан от толкова много празни тела? Следвай ме...
Отивам на сигурно място...
Следвай ме!
Отивам право към сърцето ти...
Страници от Рая. Дневниците/ Следвай ме
Радослав Гизгинджиев
Може да поръчате книгата с автограф единствено от ТУК